ЗАПИСКИ ОТ ЕКВАТОРА- ЧАСТ 9

На юг от Екватора или 10 дни в Бали: 19-29 март 2013год.(2)

След като предишния ден успяхме да се насладим на необикновената красота на едно от най-емблематични места в Бали- храмът в океана Танах Лот, утрото на 23 март настъпи обляно в слънце и нямаше как да пропуснем последния прекрасен, плажен предиобед на брега на океана.
На обед щяхме да си тръгнем от Танджунг Беноа и да се запътим към северната част на острова. Там където в Убуд ни очакваше рая на света. Нямаше как обаче за последен път да не се потопим в топлите води на океана и с удоволствие да се изтегнем за няколко часа в заливчето пред хотела.



Този ден Косьо беше зает с пристигащи туристи от България и ни беше изпратил един от своите шофьори екскурзоводи- Уаян. С него всъщност трябваше да направим прехода от южната част на острова и Танджунг Беноа до северната и най-истинска част на Бали. Района около Убуд.
Бяхме добре отпочинали след няколкото дни на брега на Индийския океан и затова смело можехме да се впуснем в поредното приключение на Индонезийския остров.
Програмата за следващите дни щеше да ни отведе до най-екзотичните храмове и природни забележителности и щеше да ни позволи да опознаем още малко от Бали, макар да бе ясно че за десетината дни на острова това трудно може да се случи.
Първите четири дни ни дадоха възможност да починем от по-натоварената програма в Сингапур и Малайзия, когато само за три дни прелетяхме три пъти през екватора.
Заливът, на който плажувахме всеки ден до обед ни подейства много добре и искрено се радвахме, че хотелът, който бяхме избрали в Убуд за следващите пет нощувки, по-точно самостоятелната къща с басейн щеше да ни даде възможност да продължим по същия релаксиращ начин, макар да имаше дни и с по-натоварена програма.
Предстоеше ни на 23 март пътуването до Убуд и отбиването в доста села по пътя, които бяха известни със своите занаяти и великолепни изделия от злато, сребро и дърворезба.
Ето и нашия маршрут от хотела ни в Танджунг Беноа до хотела ни в културната столица на Бали Убуд.



На следващия 24 март ни очакваше може би и най-интересното пътешествие. Щяхме да посетим храма майка на остров Бали- Бесаких, още един от най-атрактивните храмове- Тирта Емпул, местността Кинтмани в планината Агунг с вулкана и езерото Батур, кафе и чайна плантация и невероятно красивите оризови полета. И всичкото това само за един ден.
Плаж нямаше да има и на следващия 25 март, поне до късните следобедни часове, но за сметка на това този мартенски ден бе най-екстремния от програмата ни. Рано сутринта ни очакваха бързите планински води за нашето рафтинг приключение, а след обилното намокряне по време на рафтинга ни очакваше яката гърбина на някое голямо слонче за слонското сафари. Едва след това и след завръщането ни в Убуд в късния следобед можеше да се потопим в топлите води на басейна ни.
На 26 март нямахме нищо набелязано по програма след трите тежки и изморителни предишни дни и щяхме да се отдадем на пълен релакс около басейна и разходки из Убуд. Същото ни очакваше до обед и на 27 март, а след това Косьо щеше да ни разходи за последно в северната част на острова и да посетим околните села.
Пътят към Убуд ни даде възможност да се отбием в два парка, които ако отидете на острова не трябва да пропускате. Посещението им наистина си заслужава. Това са парка на птиците Bali Bird Park и срещу него е паркът на влечугите Bali Reptile Park . Те се намират в селцето Батубулан, на 20 минути от Санур и на 40 минути от Кута и в тях се влиза с един общ билет за двата парка. Точната му цена е 29,12 долара на човек, за децата 14,56 долара.
Bali Bird Park е разделен на 7 зони: Южна Америка, Южна Африка, Суматра, Борнео, Папуа, остров Ява, остров Бали. В тези седем географски зони е пресъздадена естествената среда, в която живеят птиците затова и попадате в различни части на света. Преминавате през дълбоката джунгла на Суматра, Папуа и Индонезия до тропическата растителност на Южна Америка и Саваната на Африка и Австралия. Птиците се скитат и летят свободно из парка и са изключително дружелюбни с посeтителите, макар някои от тях да респектират с големината на клюновете си и поне на пръв поглед изглеждат доста страшничко.
Над 5 000 птици от над 200 вида ни пренесоха в един толкава красив и нежен свят, че просто не ни се тръгваше от там.
Паркът е открит през 1995 година и вече 20 години е една от големите атракции на острова.
Разбира се най-весело и шумно е около папагалите. За най-колоритните от тях са направени специални площадки за фото сесии.



Те са просто изключителни, много красиви и много гальовни. Страхотни любопитковци, които като кацнат на ръцете ти моментално започват да изследват с клюна си я шапката ти, я носа и ушите. Леко те захапват с клюновете си и рискуваш освен от гъдел да припаднеш и от смях покрай тях.



Не по-малко атрактивни бяха и туканите с огромни клюнове. Първоначално се сепваш от размерите им, а след като кацнат на ръцете ти разбираш, че и теглото им хич не е малко. Можеш спокойно вместо да ходиш на фитнес и измъчвайки се с вдигане на тежести да тренираш с два тукана в ръце. А и с тях не може да не си концентриран след като на сантиметри от лицето ти има два огромни изкривени и много красиви клюна.



С удоволствие повече от час се губихме из всички части на парка, отбихме се и в дома, където лекари демонстрират захранване на съвсем малки току що излюпили се птици.
Истинско място за отмора е Паркът на птиците и все едно попадаш в птичи рай.
Срещу него както вече споменах се намира и Паркът на влечугите. Той предлага богато разнообразие от много страшни и опасни видове като крокодили и не толкова опасни гущери, които нямаха нищо против да ги носиш на ръце като гигантски бебета.



Тук можете да видите и гигантския по размери гущер от Комодо, различни видове змии, включително кобри и питони, огромни костенурки и жаби.
Тъй като Уаян нашия шофьор си стоеше в колата, на входа на парка към нас се прикрепи една от служителките, която срещу 10 долара ни разведе из него, показвайки ни всички забележителни екземпляри, които не бяха за изпускане. Без нея едва ли щяхме да открием толкова бързо най-интересните змии, крокодили, гущери и костенурки и да се наснимаме на воля с тях.



Колкото и да ни беше хубаво в двата парка не можехме да стоим до безкрайност, защото ни предстоеше още много път.

Човек ако разгледа картата на пътуването ни от Танджунг Беноа до Убуд, която качих по-горе ще види, че разстоянието се взима за час и десет минути. Но така е само на теория и по карта.
Задръстванията в Бали са ужасни. Тези в София ми се струваха като детска играчка в сравнение с Балийските. Тесните пътища, по които едва могат да се разминат две леки коли, хилядите мотопеди, и многобройните туристи, които кръстосваха страната създаваха тези задръствания и понякога пеша можеше да се придвижиш по-бързо до някоя от забележителностите.
След излизането ни от Батубулан се отправихме отново на север.
Предстоеше ни да видим две от селата, които са аналог на нашите Орешака и Етъра. Тоест в тях са развити традиционните за Бали занаяти. Дърворезбата в Мас, където почти всяка къща беше едновременно и дърворезбарска работилница, и богата галерия със стотици произведения на изкуството в различна големина и на различна цена.
И Челук, селото известно с изработката на бижута от сребро и злато.
Celuk e разположенo на около 4 километра югозападно от Sukawati и е основния център в Бали за изработка на ювелирни изделия от злато и сребро. По протежение на целия главен път са подредени множество галерии и ателиета. Селото е една от основните спирки на маршрутите на туристическите групи до централните и северни райони на Бали.
Мас е известно с майсторите на дърворезба. С великолепните си произведения на изкуството и дървени скулптури то е популярно далеч зад пределите на Бали. Разбира се най-много за популярността му зад граница допринасят десетките художествени работилници и галерии, от които можете да закупите наистина уникално красиви скулптури.



Посетихме няколко от тези работилници и галерии и беше много трудно да откъснем очи от невероятните произведения на изкуството, които видяхме.



Нямаше как да останем равнодушни към тази красота и от една от галериите закупихме няколко великолепни дърворезби.



Ето че любувайки се не само на природните, но и духовни красоти на тази част на Бали достигнахме и до Убуд.
Но преди да разгледаме и останем за пет дни в този необикновен град, известен в цял свят като културната и духовна столица на Бали и образуващ един истински златен четириъгълник на духовност и художествени занаяти с Батубуланг, Celuk и Мас ни предстоеше посещение в един от символите на Убуд - Гората на маймуните.
Ubud Monkey Forest е природен резерват и храмов комплекс в Убуд, който разгледахме с истинско удоволствие. Пълното му име, както е изписано на централния вход на резервата е Padangtegal Mandala Wisata Wanara Wana Sacred Monkey Forest.
Входният билет е с цена 30 000 рупии.
Ето и карта на Monkey Forest ако някой реши да отдели по-дълго време за разглеждане на гората.



Самото име на гората подсказва кои са основните и обитатели- маймуните. Тук живеят в естествената си среда около 600 маймуни от породата макак. Свещената гора на маймуните е най-посещаваната туристическа атракция в Убуд. Освен семействата на макаците в нея можете да видите и уникални дървесни видове и няколко храма.



Най-голям е основния храм Pura Dalem Агунг Padangtegal, до който отвежда изключително красиво стълбище.



Повече от 10 000 посетители на месец от всички краища на света посещават гората на маймуните и не пропускат да се забавляват с тях.

Разбира се повечето от маймунките са изключително дружелюбни и са свикнали с туристите.
Тук със сигурност можете да видите най-охранените маймуни в света, защото посетителите ги захранват с огромни количества храна. Ще видите и цели семейства, които въобще и не се притесняват от десетките хора около тях.



Ние също не останахме по-назад и пълна торба с банани бе донесена за тях.
Внимавайте с маймунките като им давате храна, защото понякога те могат да бъдат и агресивни ако им се стори, че не им давате достатъчно храна и посягат сами да си вземат от торбичките, които носите.



Всъщност има голяма разлика от макаците, които видяхме в гората на маймуните и маймуните, които бяха в Куала Лумпур в храма Бату Кейвс и тези на Улувату.
Обитателите на гората на маймуните са много по-дружелюбни и не изпитват никакъв страх от хората, оставят се да бъдат галени и да си правят снимки с тях.



Свещената гора на маймуните е собственост на село Padangtegal. Има и фондация Padangtegal Wenara Wana, която се грижи за Природния резерват и за развитието му като туристически обект.



След гората на маймуните навлязохме по улиците на града.
Убуд е разположен сред оризища и гъсти гори, заобиколен от множество села и трудно може да различиш къде започва и къде завършва. Той е известен като център на изкуствата и културата, и един от най-туристическите градове в Бали. Забележете на картата на града колко много хотели има.



Градът е с население от около 30 000 души. Първите сведения за него датират от 8-ми век. Легенда разказва за явански свещеник, който основава Храма на Gunung Lebah на мястото на днешния град. Убуд получава името си от балийската дума - ubad (лекарство)
Главните улици на града са общо три. Първата и основна улица е Jalan Raya (Jalan Raya означава главен път ), която преминава от изток на запад през центъра на града. Другите две главни улици са Jalan Monkey Forest и Jalan Hanoman, които се простират на юг от Jalan Raya.



Убуд е град, в който културните събития са свързани с изобразително изкуство, музика, танци и литература.
По улиците на Убуд почти винаги може да срещнете известни културни дейци или хора на изкуството. И днес градът е притегателно място за туристи и бохеми от цял свят. За многобройните туристи има построени десетки хотели и художествени галерии, посещавани редовно от колекционери.



Убуд има уникална артистична атмосфера, подхранвана не само от многобройните кафенета, ателиета, галерии и заведения пръснати из малките улички, а и от музикалните фестивали и художествени пленери, провеждани в града.



Тук най-добре можете да усетите духа на Бали.



Излязохме от гората на маймуните ободрени след веселите срещи с обитателите на резервата и доволни, че този път не дадохме жертви както при предишната ни среща с тях на Улувату. Денят бавно клонеше към залез и наистина бяхме доста изморени след повече от шест часовото обикаляне по пътищата на острова към северната му част в горещия мартенски ден. Не можахме много да разгледаме Убуд след излизането ни от гората, защото само след няколко минутки бавно шофиране из две от главните улици на града, Уаян спря колата пред един супермаркет и ни каза, че той е дотук в този ден. Вече сме пред хотела ни.
Хотел Кебун Индах се намира в централната част на Бали, в близост до Гората на маймуните и мястото където се провежда традиционния международен музикален фестивал – Спирит оф Бали. А той тази година се падна точно по време на наши престой.
Така че щяхме да имаме възможност дори да не посетим концертите на откритата музикална сцена, не бяхме проверявали дали има свободни билети все още или бяха свършили, да можем да чуваме изпълненията на групите от верандата на къщата ни.
Хотел Кебун Индах не е от типичните хотели, които човек обикновено си представя.
Той се състои от няколко самостоятелни къщички, пръснати на огромна територия.
Сигурен съм, че няма хотел в България с по-голяма територия от тази на Кебун Индах.
А в него едновременно можеха да отседнат само двайсетина човека. Тоест около 10 стаи бяха на разположение на тези, които отсядаха в хотела.
Кебун Индах е собственост на един от известните художници на остров Бали.
Негови бяха още четири хотела и един от най-красивите и посещавани ресторанти в Убуд.
Бях го избрал благодарение на моя позната- Мария от форума на БГ мама, която предишната година бе отседнала в друг негов хотел- Алам Индах. Мария вече не е в България, замина и живее със семейството си в Австралия, отдавна не сме се чували и писали, но се надявам да са добре на Зеления континент, и винаги с благодарност ще се сещам за нея заради невероятния хотел в Бали.
В превод Кебун Индах означава красива градина, но колкото и да се надявахме, че наистина хотелът ще оправдае името си, реалността надмина в пъти очакванията ни.
Макар и намиращ се в централната част на града, той е на около 50-60 метра встрани от главната улица. И достъпът до него е само по една тясна пътечка, по която двама души не могат да крачат един до друг. Но именно тези 50 тина метра позволяваха човек да се чувства като в рая. Около него са само оризови полета и…. джунгла. Като погледнеш, излизайки от главната улица все едно градът го няма, а си на полето.



След което попадаш в джунглата. Пред очите ти се разкриват ето тези картини и ти онемяваш от истинската красота.




Бяхме наели втория етаж на самостоятелна къща с басейн, възможно в най-вътрешната част от територията на Кебун Индах, след нея имаше само още една къщичка.



Като точно под верандата ни бе и басейна.



Всъщност този втори етаж, точно заради тази веранда, панорамен изглед и басейн бе и най-скъпата стая в хотела.



Но най-скъпата означаваше само 60 долара на нощувка. Като тази цена включваше и традиционна Балинезийска закуска. Как да не се чувстваш като в рая!
И тъй като хотелът нямаше ресторант или кафене, закуската ни се сервираше директно на верандата на къщата. Всеки ден от три различни менюта можеш да си избереш какво искаш да включва тази закуска и в колко часа тя да бъде сервирана. А защо обръщам такова внимание на тази закуска можете да разберете от следващите снимки.
Ето това е традиционната закуска в Бали, сервирана на верандата на нашата къщичка. Препечени тостове, омлет, препечени филийки с масло, няколко вида конфютюр, плодова салата,чай, кафе, прясно мляко, пресни изцедени сокове… Доста високо категорийни хотели по света биха завидили на това изобилие в балийската закуска на един обикновен хотел в Убуд.



А това е Балийска палачинка с парченца банани и мед също на закуска. Много трудно човек може да опита нещо по-вкусно от това лакомство.



А за да се чувства човек наистина на мястото си и да не забравя, че е в Бали имахме в стаята и истински балийски халати, които бяха изключително удобни за жегата. Така че всяка една наша сутрин започваше със закуска на окъпаната в слънце веранда и с песента на птиците. Не е ли това рая?



След което ако не обикаляхме из острова денят ни продължаваше няколко часа ето така.



И тъй като стана въпрос за верандата, точно тя и басейна под нея ни накараха шест месеца преди пътуването ни да резервираме къщата. Споменавам времето на резервацията, защото ако някой реши, че иска при посещението си в Убуд да отседне точно в тази къща трябва да я резервира доста по-отрано. Дори и 6 месеца преди пътуването ни, тя бе заета за датите, които ние искахме, но късметът ни помогна. Някакви австралийци я бяха наели, но смениха резервацията за други дати и ние успяхме да я вземем. Та от верандата се откриваше една приказно красива гледка, която нямаше да ни омръзне в следващите няколко дни.



С резервирането на този хотел обаче рискувахме да не искаме да си покажем носа навън. Толкова хубаво бе всичко. Вторият етаж на къщата ни се наричаше Чемпака. Състоеше се от просторна спалня и удобно легло с балдахин,



огромна баня с гардеробна, по-голяма дори от банята ни в Марина Бей Сандс.
Тук се вижда едва половината от нея.



и прекрасна веранда с диван лежанка,



голяма маса за хранене с четири стола



и възможността да имаш една от най-впечатляващите гледки, които човешкото око може да види по света.



Към верандата водеше врата, истинско произведение на изкуството. Изработена от мед от собственика на хотела, тя бе наистина уникално красива.



А цялата веранда бе облицована с мрамор, скулптурни фигури и елементи. В допълнение към цялото това изящество бяха усмивките и невероятното гостоприемство на персонала, които изпълняваха всяко наше желание и ни караха да се чувстваме желани гости. Излишно е да казвам, че нямаше телевизор. На кой ли му трябваше при тази красота наоколо досадното му жужене.



И като завършек на разказа ми за къщата ни в хотел Кебун Индах искам да Ви покажа и покрива и. Няма таван в стаята, пространството е открито, а покривът красив като всяко нещо в този уникален хотел служеше за убежище на пазителите на къщите- гущерите, които необезпокоявани от нищо си щъкаха надолу нагоре по гредите и стените.



От пръв поглед Чемпака толкова много ни хареса, че ако имаше как нямаше да мръднем от нея, слизайки само до басейна и прохладните му кристално чисти води, които от сутрин до вечер ни примамваха.
Около него имаше 4 шезлонга с чадъри, тоалетна с душ, беседка с масичка и красота… страшно много красота. Докато погледът ти стига бе зелено и красиво. Най-много радваха погледа ни цветовете на франджипана- най-характерното балийско цвете.



Разбира се нямаше как да стоим само там в следващите дни, но пък за сметка на това почти всеки ден вечеряхме на верандата.
Взимахме храна от близките ресторанти и вечеряхме на нея, по простата причина, че нямаше заведение в града с по-красива гледка от нашата.
Много близо до хотела ни бе и най-посещаваната пицария в Убуд- Мама Миа.
С истински италиански пици на добра цена тя бе винаги препълнена, но бе удоволствие да поседиш на опашката десетина минути, за да може след това на верандата да хапваме пица.
Така и не излязохме първата вечер извън хотела. Само от близкия супер маркет накупихме вечеря и останахме в… рая, наречен Cempaka.

На сутринта трябваше да ставаме рано, защото ни предстоеше най-изморителния ден от пътешествието ни. Целодневният трип до някои от най-големите забележителности на Бали като храма майка Бесаких, храмът Tirta Empul, кафе плантацията, вулканът и езерото Батур.
Прекрасното утро бе и първата ни закуска на открито на верандата и трябва да кажа, че никога дотогава не бяхме закусвали по-вкусно в нито един хотел по света.
От високо можехме да наблюдаваме освен прекрасната природа и едно от основните занимания сутрин на Балийците. Облечени в традиционните си саронги те оставят своите дарове за боговете. Тези традиционни дарове представляват малки кошнички от бамбукови листа и пълни с пресни плодове и цветя, и запалени ароматни пръчици.



Това е ритуал за пречистване на домовете от зли сили. И тъй като във всеки индонезийски дом има и храм със статуи на божества, те се оставят точно пред тези статуи.



Закусихме спокойно и след около час Уаян пристигна, за да тръгваме на път.
Градът бе празнично украсен, тъй като бе втория ден от един от най-големите индонезийски празници- Гулаганг. По-късно ще Ви разкажа за него, а сега само ще отбележа, че празниците в Индонезия са толкова много, че на чужденците им е доста трудно да свикнат с тях.
Мине се не мине някой и друг ден и празник.
Първата спирка по пътя ни бе и най-важната част от плана за деня ни. Посещението на храма майка Бесаких. Главният храм на острова.



Храмът майка е разположен близо до едноименното селище Besakih и е най-важният от всичките “хиляда” храма на острова.
Besakih е построен върху южните склонове на планината Агунг през 14 век и представлява комплекс от 22 храма. Храмът построен на южния склон на вулкана Mount Agung днес се смята за особено свято място, след като през 1963г. вулканът над него изригва и лавата помита всичко по пътя си с изключение на храма.
Pura Besakih се издига на близо 1000 метра височина на шест нива, терасирани нагоре по склона.
През 1995 г. храмът е определен като част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
След като паркира на паркинга до Бесаких, отрупан с десетки сергии с всякакви дрънкулки и саронги, Уаян ни каза, че той няма да идва в храма, а ще ни чака до колата. Чудихме се дали да закупваме саронги или да си вземем под наем, но след като разбрахме, че са безплатни на входа така и не купихме.
Паркинга за коли е на около стотина метра от Бесаких, но за да стигнем до входа на храма трябваше да преминем през място, на което посетителите си оставяха мотопедите.
Такова стълпотворение от мотопеди не бяхме виждали.
Дали защото бе един от най-големите празници в Бали- Галунган или всеки ден бе така не знаех, но картинката наистина бе впечатляваща.



Преминахме и покрай десетки продавачи на плодове, ритуални кошнички и комплекти за участие в ритуали, в които всеки един посетител може да участва в някой от 22-та храма в комплекса.



Стигнахме до входа и той уж беше безплатен, нали влизаш в храм, но държавата бе намерила начин легално да рекетира дестките хиляди туристи от цял свят, които всекидневно посещаваха Бесаких. Подадоха ни любезно два саронга и с най-любезните си усмивки ни обясниха, че трябва да направим дарение за храма.
Дотук добре, но за статистиката в една голяма разграфена тетрадка записват имената ти и без да те питат вписват и сума, която трябва да дариш. Без значение дали си съгласен или не.
Такава наглост не бяхме очаквали. Сумата която бяха вписали като дарение и която трябваше да платим бе в размер на около 50 долара. Не знаех как я определят, най-вероятно на око, според дрескода на туриста. Видях и доста по-големи суми, вписани срещу имената на посетителите. Явно им се бяхме сторили беднички туристи от някаква незнайна България.
Уаян стоеше метри настрани, чакайки ни да влезем и затова бързо го извиках, за да го го питам какво да правим и да му обясня, че тази работа така изнудвайки ни няма да стане. Взимам безплатно саронг под наем и правя дарения за храма на стойност, каквато те ми кажат.
Той обаче стоеше напълно безучастен встрани сякаш се притесняваше да ни защити и да влезе в конфликт със сънародниците си, които се опитваха официално да ни рекитират. И нищо чудно, той си беше от тяхната страна, а ние глупавите чужденци от другата. Днес сме там, утре ни няма.
Не можех обаче да си обясня и защо не искаше да влезе заедно с нас, и да ни разкаже и покаже основните неща в храмовете. Както и да е след дълги препирни и оставяне само на 10 долара, все едно си бяхме купили саронгите влязохме в храма.

Тук веднага се сблъскахме с друга особеност, която всеки посещаващ този храм трябва да знае.
Около входа се разхождаха уж безцелно десетки млади мъже, които като видеха чуждестранен турист веднага се лепваха за него и му предлагаха да му покажат коплекса, да му обяснят откъде трябва да се премине и да изпълняват ролята на екскурзовод. Това което не казваха е колко пари ще ти струва това удоволствие. След като и при нас дойде един такъв млад мъж и ни предложи услугите си, ние се съгласихме, попитах го колко ще струва, но той нищо не отговори. Подадох му 10 долара, отказа да ги вземе и каза накрая.
Накрая след обиколката с него разбрах и защо отказа 10 те долара, просто си поиска 50 долара за двама ни.
Разсмях се и деликатно се опитах да му обясня, че такива пари няма как да му дадем поради две причини. Първата бе, че ако знаехме колко скъпи са професионалните му услуги не бихме се възползвали от тях. Той обаче остана непреклонен, искаше си 50-те долара.
Ситуацията хич и не беше спокойна, защото се сетих, че по-рано при подготовката на пътуването ни, бях чел за този храм, и че в него действа синдикат на местни хора, работещи около и в храма като неофициални екскурзоводи.
Това бе препитанието им и държавата благосклонно не се намесваше, макар това да бе лоша реклама не само за храма, а и за Бали, тъй като си бе истинско изнудване на туристите.
И в други страни, примерно Египет, можеш да посещаваш храмове и забележителности само с местен, но лицензиран екскурзовод. Независимо, че всяка група има екскурзовод от съответната държава, задължително трябва и местен.
Но с такова чудо като тукашното за пръв път се сблъсквах.
Не бях обърнал достатъчно внимание на този факт, прочитайки за него във форумите, тъй като знаехме, че ще бъдем с Косьо, но сега се сетих за това.
Наложи се да се опитам да излъжа нашия гид.
Винаги носех в себе си два портфейла, за да са разделени парите и в случай на кражба поне в единия да останат. Затова и извадих този, в който имаше само трийсетина долара по един и пет, оставени за бакшиши и му го показах. Обясних му, че на следващата сутрин си летим обратно за България и всичко вече сме похарчили.
Затова че не можем да му дадем повече от 20 и да останат няколко за нас.
Той се дърпа дърпа, но накрая се съгласи, взе ги и ни остави намира, отивайки да си намери други жертви.
Едва сега можех да си обясня пасивността и нежеланието на Уаян да ни придружи.
Явно не искаше да си има работа с нелегалния синдикат на нелицензирани местни екскурзоводи.
Но в интерес на истината трябва да отбележа, че тъй като храмовете са 22, територията е голяма, денивелацията също и е трудно постоянно да се качваш нагоре надолу без да знаеш къде отиваш, местният екскурзовод ни помогна много.

Заведе ни най-хубавите места за фото сесии, показа ни всички основни храмове, уреди да ни бъде направен ритуал срещу съвсем малко заплащане, така че не съжалихме за парите, които му дадохме. Единственото огорчение бе от това, че можеше да ни предупреди в началото каква ще е цената и ние да си направим нашия избор.



Но стига толкова по тази тема.
Малко по-горе в разказа ми споменах, че отиването ни в Бесаких съвпадна по време с религиозния празник Галунган.
Това е най-важния празник и фестивал в Бали.
Празнува се цели десет дни.
Според поверието по време на празника всички балинезийски богове слизат на земята, за да се включат в празненствата.
Галунган  символизира победата на боговете на доброто над злото. Всички са щастливи по време на празника, облечени са в най-хубавите си дрехи и храмовете сияят от богатата украса.



Най-важният атрибут на празника е една пръчка от бамбук, дълга около 8- 10 м с извит край и украсена с палмови листа, ориз, царевица и др. Така наречения пенжор.



Поставя се от дясната страна на всеки дом и по всички пътища и улици в селата и градовете.
Последният ден на Галунган е най-важния – това е ден за молитва, правят се специални церемонии за духовете на балинезийските предци.



След като повече от час и половина се любувахме на красотата и екзотиката на храма майка бе време да се отправим към една от големите природни забележителности на Бали. Този ден забележителностите ги бяхме подредили малко на принципа: роднина, милиционер, роднина, милиционер. Храм, вулкан, храм, оризови полета, храм, плантация за кафе. Продължихме по живописните междуселски пътища към вулкана и езерото Батур.



Местността Кинтамани е от най-любимите туристически дестинации в Бали с активния вулкан на връх Батур и красивото езеро в подножието му.




Вулканът е активен от 1804 година, когато за пръв път е избухнала лавата. До наши дни е изригвал повече от 20 пъти. Като все още могат да се видят следите от най-голямото изригване от 18 март 1963 година, когато лавата е помела всичко по пътя си с изключение на храма майка Бесаких. Местните хора са се постарали да погледнат на това явление и от положителната му страна. Превърнали са района в една от най-посещаваните туристически дестинации на острова и са построили за хилядите туристи, пристигащи тук много хотели и прекрасни панорамни ресторанти с наистина невероятна гледка.



Ресторантите следват един след друг по пътя, така че който и да изберете няма да съжалявате. Ние се спряхме в ресторант Батур Сари.



Сандвичи, пържени картофи, готвени ястия, големи плата с различни плодове и бира са само добавка към това, което е най-важно за посетителите.



Невероятната панорама, която се разкрива от подредените покрай перилата маси и бар плотове е възхитителна. Затова и всички заведения особено в обедните часове са пълни и може да се наложи да изчакате за място на първия ред в ложите.

Следващата спирка след вулкана бе посещението на плантацията за кафе и чай, в която щяхме да видим как се прави най-скъпото кафе в света Лувак. Животинчето, което е азиатска цибетка изхвърля изпражненията си и местните хора с първите лъчи на слънцето тръгват да търсят тези скъпоценни субстанции.
След прибиране на „реколтата” зърната се сушат, почистват се, измиват се поне стотина пъти, изсушват се отново, обелват се, отново се измиват и се подлагат на термична обработка. Най-накрая се смила и това е най-скъпото кафе в света-лувак.




Видяхме разбира се и животинките, виновници за появата на това кафе.



Разходихме се из цялата плантация, и ни бе изключително интересно да бъдем в една естествена ботаническа градина с най-различни аромати и плодове.





Освен лувак кафе тук можете да опитате още няколко вида кафе и поне десетина видове чай.
Тъй като аз не съм от любителите на кафето, а чаят е голямата ми слабост за мен по-интересно бе да опитам тези невероятно ароматни и вкусни чайове. Самите домакини освен, че Ви показват и развеждат из плантацията са изключително гостоприемни и Ви доставят удоволствието да направите дегустация на видовете кафе и чай, които отглеждат и които след това можете да си закупите от магазина им.



И наистина след обиколката ни си купих най-ароматния чай, който някога съм пил. Една невероятно вкусна смесица от панданус, кокос, джинджифил и палмова захар.
На скромната цена от 16 долара за 200 грама. Невероятно блаженство изпивах няколко месеца след прибрането ни в България, когато всеки ден си приготвях по една чашка от вълшебната течност. За съжаление точно този чай няма как да се купи в България.



Пътят ни след приятната разходка и отдих в невероятната плантация за кафе и чай продължи на югозапад към поредния храм от днешната ни програма. Предстоеше ни да се запознаем с един от най-старите и свещени храмове на острова. Напълно в унисон с облаците, които се събираха на небето и от които съвсем набързо се изсипа над земята истински порой от дъждовни капки бе и храма, до който пристигнахме- Тирта Емпул.
Храмът е построен през 962 година на място, където е имало голям извор и е посветен на бог Вишну.
Името Тирта Емпул означава кристално чист поток. Водата в него се използва като светена вода за религиозни церемонии. Храмовият комплекс се намира на около 40 минути път от Убуд в селото Тампак Сиринг. Преминаваме през голямата двойна порта, характерна за всички храмове на острова.



Попадаме в наистина съвсем различен храм.



От всички краища на Бали всеки ден в храмовия комплекс пристигат стотици хора, за да се потопят в свещените води на трите обществени басейни и се излекуват от болестите.
Повечето от тях си носят и бутилки с вода за в къщи. Както във всеки храм и тук всеки, който иска да влезе в басейна трябва да носи саронг. Жените се нуждаят от тениска и саронг, а мъжете могат да бъдат голи до кръста, влизайки във водата.



В интерес на истината гледката не е от най-приятните. Защото в неголемите по размер басейни се къпят стотици хора и чистотата на водата е доста съмнителна. Затова и не рискувахме да се потопим в тези свещени води, за да излекуваме една болест с риск да хванем друга, а само измихме лицата си на течащата вода от чучурите.



След като не успяхме да се измокрим в свещените води на Тирта Емпул дъждът успя да стори това съвсем успешно, въпреки чадърите, които имахме. Косьо се бе погрижил за това, оставяйки три чадъра в колата.
Бяхме много интересна картина при ползването им. Мая с най-големия, аз със средния, а Уаян с най-малкия чадър- разпределението им според ранга ни!
В интерес на истината макар пътуването ни да бе в края на дъждовния сезон за Югоизточна Азия, от 8 до 30 март дъжд ни валя във всяка една страна по един ден. Случайност или късмет бе това не зная, но в Сингапур ни валя дъжд тогава, когато бяхме в аква парка на остров Сентоса и ни бе все тая дали вали или не. За слайдовете и басейните, в които бяхме това нямаше никакво значение. В Куала Лумпур се опита да ни понамокри, когато бяхме в музея в центъра на града, но бе толкова лек дъждец, че дори и не си струва да се говори за него. И сега при пътуването ни до Кинтамани бе третия ден, в който валеше.
Пътувахме по пътищата на Бали и скоро забравихме за дъжда, защото пред очите ни се разкри умопомрачително красива картина. Като пейзаж от картичка, но истински.



Бяхме достигнали до живописните терасовидни оризови полета на Тегалаланг.
Те се намират на около половин час път на север от Убуд и са една от най-посещаваните туристически атракции в северната част на острова.
Няма турист, който да пътува по тези места и да не спре за фото пауза на това изключително красиво място.
Терасовидните оризови полета са един от символите на Бали.
Без да се съобразяваме със силния дъжд излязохме от колата и не можехме да откъснем очи от природната красота.
Опитахме се да си направим снимки с чадърите, но така и така бяхме мокри до кости затова и ги хвърлихме, за да се снимаме на спокойствие, а не да се чудим как да ги държим, за да не закриват оризовите полета.



Скоро след като отминахме Тегалаланг пристигнахме в Убуд. Бе късен следобед на един чудесен и пълен с толкова много преживявания дълъг мартенски ден. Бе време за отдих с чаша студено шардоне край басейна ни в рая, наречен Кебун Индах и подготовка за утрешния не по-малко екстремен и дълъг ден. Очакваха ни планински рафтинг и слонско сафари в планината Агунг.
 24 март бе един от най-очакваните от нас по време на пътуването ни. Предстоеше ни планински рафтинг и слонско сафари в планината Агунг.
Когато правехме програмата за Бали въобще не се колебахме дали да ги включим или не в някой от дните на престоя ни в Убуд. Видях в сайта на местна туристическа фирма, предлагаща и двете атракции, такива прекрасни природни картини, че веднага се обадих на Косьо и помолих да ни запази двете атракции. Всъщност и рафтинга, и сафарито са много разпространени на острова, и доста фирми ги предлагат. Разгледах повечето от най-популярните и се оказа, че основната разлика е в цената. Нас специално ни интересуваше повече рафтинга като по-екстремно приключение.
Слонското сафари май щеше да е само допълнение и колкото да се каже, че сме опитали какво означава да се клатиш един час върху широкия гръб на някой слон докато почти те хване морска болест.
Споменавам клатиш и морска болест, защото возенето на гърба на слона е много особено. Той се движи бавно, бавно. Пристъпва тромаво от крак на крак и това наистина е едно безкрайно досадно клатушкане наляво надясно.
Спряхме се на офертата на фирма Bali Plan Travel, след като я видях в сайта им Ayung River rafting.net. Комбинираният билет за сутрешен рафтинг, последван от слонско сафари бе на промоционална цена от 95 долара на човек, което бе значително по-евтино от други оферти.
Разликата бе петдесетина долара на човек, затова и не се колебахме, а помолихме Косьо от Бали да ни купи точно тази оферта.
Два часа мега рафтинг по 10 километрово трасе с трудност ІІ и ІІІ категория в долината на река Ayung, в близост до Убуд и Gianyar и един час Bali Elephant Ride, сафари със слонове в планинска местност.
За 95 долара на човек получихме: трансфер от хотела сутринта в 9,30 часа до Payangan Village. Оборудване за рафтинга- лодка, спасителни жилетки, големи водонепромокаеми торби за вещите и сухи дрехи за преобличане след обилното мокрене в бързеите на реката. Инструктаж за безопасност и водач в лодката през цялото време. Почивка по средата на трасето с бар с храни и напитки /те се заплащат/. Обяд и напитки на шведска маса, включени в цената, в края на трасето на рафтинга. Баня с душове и съблекални за преобличане на финала. Трансфер до мястото на слонското сафари, едно часово сафари, трансфер до хотела Ви. Застраховка.
В 9,30 часа вече бяхме излезли от хотела на главната улица пред супермаркета и чакахме да ни вземат. Радвахме се, че тръгваме от Убуд, защото бе най-близо до началната точка на рафтинга.
Ако бяхме в Кута щяха да ни вземат в 8,30, в Санур в 8,45. От Нуса Дуа се тръгва най-рано- 8,00 часа, от Джимбаран в 8,45 часа.
Скоро пристигна човек от Bali Plan Travel с джип, качи ни и потеглихме към планината Агунг.
По пътя постоянно преминавахме покрай най-необикновените бензиностанции, които можете да видите. Убедете се сами.



Горивото е налято в обикновени бутилки, минаваш, купуваш, сипваш в резервоара на мотопеда и продължаваш напред. В планинските селца така и не видяхме голяма нормална бензиностанция, но и тези изглежда вършеха отлична работа на нуждаещите се. Преминавахме край малки селца и магазини, в които можеш да утолиш жаждата си, ако не си взел вода със себе си.



След час пътуване бяхме на началната точка на рафтинга и изчаквахме да се съберат всички записали се. Успяхме да разгледаме картата на спускането по бързата река и нямахме търпение рафтинга да започне.



Не след дълго цялата група бе в пълен състав.
Дойдоха инструкторите, направиха ни инструктаж какво да правим и какво е забранено по време на рафтинга и ни заведоха до склада откъдето трябваше да си вземем пълно бойно снаряжение, тоест- спасителна жилетка, каска и гребло.
Предварително за този рафтинг бях закупил от София и малка водонепромокаема торбичка, в която можеха да се съберат телефон, фотоапарат и още някои дреболии. За да не рискувам да измокря видеокамерата взех с нас по-стария от фотоапаратите, които носихме, за да правим снимки и телефон с HD камера, за да снимам видео клипове с него. Можеха да се намокрят, но нямаше друг начин. Сложих в торбичката и една флашка, за да запишем на нея снимките от сафарито и рафтинга, които организаторите правят по трасето. Завързах добре торбичката и я провесих на врата си.



Всичко уж беше наред. Когато рафтингът започна, се налагаше да вадя апарата и телефона, да снимам и обратно да ги прибирам, когато трасето станеше по-екстремно. Тогава цялата лодка се обливаше във вода и трябваше да греба с греблото, а не да правя снимки.
При едно такова изваждане на телефона обаче не съм завързал добре в бързината връзките и без да разбера торбата се отвързала.
Поисках след малко да го прибера и поглеждайки надолу виждам в краката ми да плуват флашката и фото апарата. Ужас, прибрах ги, но вече бе късно. След това дълго ги суших на слънце, флашката се оказа много здрава, макар и китайско производство. Нищо и нямаше, но фото апарата повече не проработи. Та това бе първата и за наша радост последна жертва по трасето. За съжаление нямаше как на мократа флашка да запишем снимките и трябваше да се задоволим с купуването на единични бройки на хартия.
Тръгнахме към реката по едни безкрайно дълги и стръмни стълби.Трябваше да слезем доста надолу по тях, за да стигнем речното корито. Сигурно бяха повече от двеста. Най-хубавото в случая бе прекрасната природа около нас, която достатъчно ни разсейваше, за да не мислим за десетките стъпала, по които слизахме.



Най-накрая пред погледа ни се показаха и бързеите на речното корито. Доста страшничко изглеждаше отгоре. Но успокоителното бе, че във всяка лодка има водач, а и имаше деца в групата, което означаваше, че няма да е чак толкова опасно, а по скоро много приятно и разтоварващо.



Разпределиха ни по лодките. В нашата се събрахме ние двамата с Мая, една крехка японка с 10 годишния си син и водача на лодката. По цялото трасе на рафтинга има разположени оператори с видео камери и фото апарати, които снимат и накрая може ако искаш да си закупиш снимка с теб срещу 10 долара. Снимките са наистина в отлично качество и си заслужат, защото няма друг начин да те снемат отстрани освен този.
Ето и екипажа ни в действие.



Трасето в планината е разделено на няколко сектора, като можете да си закупите трасета с различна дължина и екстремност. Нашето бе от по-лека категория, но си бе пак достатъчно увлекателно по бързеите на планинската река.



Природата около нас бе наистина много екзотична. Спряхме на две места за почивка. Първата почивка бе до едни скални образувания под малък водопад. Много красиви изображения имаше по скалите и затова там бе кратката почивка.



Живописната долина на река Ayung е безкрайно красива с огромните си зелени дървета и екзотична растителност. Плувахме с лодките, а пред нас се откриваха скрити водопади и ефектни декори като от приключенски филм, в който самите ние участвахме.




Втората почивка бе доста по-дълга. Мястото, на което спряхме бе специално пригодено за рафтинга. Имаше импровизиран платен бар с напитки и закуски. Най-интересното бе, че дори и тук в планината не пропускаха да дават касови бележки за консумацията. Подкрепихме се, почерпих и водача ни с една бира, поизсъхнахме малко на слънце и отново потеглихме.



Бяхме около десетина лодки, като непрекъснато се изпреварвахме и тогава бе най-весело.
Тъй като всяка лодка се опитваше да пръска и мокри колкото се може повече хората от другата. И едва ли не да я преобърне. Та накрая бяхме мокри като мишки, но безкрайно доволни и щастливи от приключението ни.



След близо два часа из бързеите на реката стигнахме и финала.



Извадихме от непромокаемите торби сухите си дрехи и набързо взехме по един душ, след което се преоблякохме и седнахме в ресторанта.



Обядът беше изненадващо разнообразен и с богато меню на шведска маса. Толкова романтична и спокойна бе обстановката, че просто не ни се тръгваше от там, но нямаше как. Трябваше да пътуваме за слонското сафари.

Предстоеше и най-лошата част от рафтинга. Да изкачим десетките стъпала от реката до пътя, където ни чакаха колите. След обилния обяд и слънцето, което напичаше, това не бе много лесно….
Както и да е, успяхме да се изкачим, настанихме се отново в джипа при нашия шофьор и напред към слоновете.



Трябваше да се придвижим до лагера на слоновете, в близост до Мonkey forest Sangeh. Това е друга маймунска гора, а не тази в Убуд.
Намира се до историческото селище Carangsari, родното място на националния герой на Бали Нгура Рай. Едно много красиво място в долината на река Ayung.Това място е закътано между малки планински селца, оризища, джунгла и река Ayung.
Много природни красоти привличат погледа Ви пътувайки към Bali Elephant Camp.
Бързо пристигнахме в лагера и тъй като имаше още малко време до язденето на слоновете се разходихме из този лагер.
Открихме много приятно кафене Trunk’n'Mahour, където ни посрещнаха с ободряваща напитка. А най-важното бе, че кафето се произвеждаше там.
Имаха собствена плантация за кафе, подобна на тази, която бяхме посетили предишния ден.
Всъщност ако трябва да бъда докрай искрен имаше една голяма разлика между двете плантации. Каква е тя можете да разберете от следващата снимка.



Персоналът тук наистина беше изключително красив, в унисон с природата.
Освен да пиете кафе в заведението можете и да похапнете от тристепенното меню, приготвено за всички изгладнели след ездата туристи, любувайки се на фантастичните гледки наоколо.



Слоновете, които са в този и подобните слонски лагери в Бали са от Суматра. Балийците заслужават огромна похвала за усилията им да запазят и развъждат този вид, и за отличните условия за живот, които създават за огромните животни.
След като се разходихме по територията на лагера се отправихме към основната атракция на това място слоновете.



Те си почиваха със своите пазачи, които се грижат за тях под огромни навеси на сянка.
Нямам представа дали и в природата слоновете са толкова добродушни, но тези бяха много приятелски настроени и слушаха пазачите си. Въпреки че респектираха с огромното си телосложение те се оставяха да бъдат галени от десетките посетители.



Успяхме да видим как ги хранят, поят, къпят. За последното не е препоръчително да стоите близо до тях, защото рискувате да бъдете изкъпани с десетки литри вода от хобота им. Наблюдавахме и подготовката им за сафарито. За да се качите на слоновете бе направена специална висока площадка на нивото на седалките на техните гърбове.



Дресьорът водач сяда на главата им между двете уши,



а Вие удобно се настанявате в красивия стол от тиково дърво на гърба им.



Дали защото вече бяхме поизморени от сутрешния рафтинг или емоциите ни бяха дошли в повечко, но не изпитахме някакво чувство на задоволство или наслада от това пътуване на слонската гърбина из планинските пътеки.



Направо ни се зави свят от това люшкане наляво надясно и още по средата на пътя, помолихме водача ни да спре и да приключим с това пътешествие, преди да сме навлезли във водите на реката, не ни се мокреше втори път за деня.
Той се съгласи и прекъснахме сафарито си по средата. След което бяхме възнаградени с поредица прекрасни снимки за спомен със слона.




Качихме се на джипа и след около половин час се бяхме изтегнали изморени около басейна ни в Кебун Индах, радвайки се на тишината на джунглата, слънцето и спокойствието с което ни даряваше това прекрасно място в тази прекрасна страна.
А за спокойствието на къщата неуморно продължаваше да се грижи игривия и пазач, нашия приятел гущера.



В следващите два дни се отдадохме основно на почивка около басейна и на дълги, спокойни разходки из Убуд. Градът изглеждаше много шарен в празничната си премяна за последните два дни от празника Галунган. Успяхме да отидем и до Сentral market ubud.



Можете да си представите един огромен битак с хиляди, ама хиляди стоки. Това представляваше пазара в центъра на града. Нищо общо със спретнатите и красиви художествени галерии, които се намираха само на няколко крачки встрани и от които можеше да си купиш много по-хубави сувенири на почти същите цени. Дори и не влязохме в сутеренната част на пазара, където вонята и смрадта бе невероятна.
Побързахме да се махнем от там.



Разбира се в тези последни дни не подминахме и прочутите в цял свят балийски масажи.
Изборът за масажи съперничеше на избора на хотели или картинни галерии. Толкова много масажни студия имаше в града. И не напразно, почти всички бяха пълни с посетители. Сигурно е и въпрос на късмет да попадне човек на добро студио, едва ли всички са такива. Но поне ние не можем да се оплачем от майсторството на масажистките, в студиото, което посетихме.



Последната вечер от престоя ни в Убуд вечеряхме в един от най-хубавите и екзотични ресторанти в града. Café Wayan. Той също е собственост на нашите хазяи. Ето карта с местоположението на нашия хотел Кебун Индах, другия хотел на фамилията Алам Индах и на ресторанта.



Кафе Уаян се намира на главната улица Monkey Forest Road , но влизайки в него както и в нашия хотел все едно попадате в джунглата.



Големи градини с пръснати из тях маси и беседки с индивидуални ниски маси без столове, а с възглавници за сядане и полягане.



Точно на такава маса вечеряхме и ние. Около вас ромоли вода и виждате езерца с лотоси. Площта на ресторанта е много голяма и се чувствате все едно сте сами в красивата градина.



Гостите на ресторанта се радват на тази спокойна атмосфера повече от 20 години. Ресторант Cafe Уаян официално е открит през 1986 година. Менюто включва индонезийска и балийска храна, специалитети от тайландската, западно европейската кухня и морски дарове.
Така че ако отидете до Убуд не пропускайте да посетите този изключително красив и гостоприемен ресторант. Няма да съжалявате.



Така неусетно изминаха последните пет дни на Бали.
За съжаление на 28 март точно 20 дни след като тръгнахме от София за нашето азиатско пътуване трябваше да хванем обратния път за дома.
Предстоеше ни полет с австралийската авио компания Джет Стар до Сингапур.
12 часов престой на най-модерното летище в света- летище Чанги, в което спокойно можеш да прекараш не 12 часа, а 12 дни заобиколен от всички удобства, които предлага не едно летище, а един цял модерен съвременен град. Зали за почивки, плувни басейни, цели улици с магазини и заведения, паркове за отмора, паркове за пушачи, безплатни бързи влакове между трите терминала на летището и всичко, което можете да си представите, че Ви е необходимо, за да се чувствате добре.
И накрая, в 12 през нощта последния 12 часов полет със Сингапурските авиолинии до Истанбул. И от там с автобус до София.
За огромно съжаление бе време да се сбогуваме с Бали- острова на хилядата храма.
Островът, в който намерихме нови приятели в лицето на Косьо и Мая.
Островът, в който се любувахме на прекрасна природа: безкрайната шир на океана и планинските върхове на Кинтмани.
Островът, в който имахме щастието да се докоснем до обикновените, винаги усмихнати Балийски хора.
Островът, в който си радостен в дните прекарани там и тъжен, когато го напускаш.
Островът, в който можеш да откриеш своя рай…
Самолетът излетя в дъждовната сутрин от летището на Денпасар и за последен път през илюминаторите погледнахме тази земя, която ни дари с толкова много щастливи и незабравими мигове в последните 10 дни, и в която винаги щяхме да искаме да се завърнем.
Та нали точно там бяхме открили рая на света!
Благодарим ти, Бали!